Линиите между паричната и фискалната политика са замъглили

Писателят е създател на „ Кръв и богатство, стопанската система на спора от викингите до Украйна “

В продължение на десетилетия макроикономическата политика в напредналите стопански системи като цяло следва необятно разбрано разделяне на отговорността. Месецът по месец на бизнес цикъла и изключително на инфлацията е задача на централните банки. Извън тежки спадове като тези през 2008 и 2020 година финансовите министерства се отдръпнаха от опита да ръководят търсенето. Вместо това те се концентрират върху опитите за стабилизиране или понижаване на съотношението на държавния дълг към Брутният вътрешен продукт.

Сценарият по дифолт в богатия свят в този момент е самостоятелна централна банка, определяща паричната политика, с цел да се реализира обществено посочена цел за инфлация. Докато съществуват шепа изключения, като задачата за закрепен валутен курс на Дания, сходни договорености стават все по-често срещани от средата на 90-те години. Но могат ли да продължат да работят безпрепятствено във време на висок държавен дълг?

през 50-те и 60-те години на предишния век, а в доста случаи и през 70-те и 80-те години на предишния век нещата бяха по-малко ясни. Фискалната политика се считаше за инструмент по дифолт за ръководство на съмненията на бизнес цикъла. В множеството страни паричната политика рядко беше самостоятелна - на доктрина или на процедура - от централното държавно управление. И въпреки че определянето на лихвените проценти постоянно се занимаваше с поддържането на цената на външните валутни курсове, паричните политици постоянно следят деликатно натоварването на държавния дълг.

В днешно време централните банки не би трябвало да мислят за въздействието на техните парични политики върху държавните разноски. Но решенията за цени имат значително и неизбежно влияние върху тежестта на държавния дълг. Повишаването или намаляването на лихвените проценти, с цел да се реализира задачата за инфлация, в последна сметка се връща посредством държавните пазари на облигации на по -високи или по -ниски разноски за обслужване на дълга за данъкоплатците. Президентът Доналд Тръмп сигурно наподобява жив в това, като постоянно се насочва в обществените медии, с цел да се възползва от Федералния запас за това, че не понижава лихвените проценти и спестяванията, както той го споделя, „ трилиони “ от долари в лихвени заплащания за държавното управление.

даже оставяйки настрани постоянно мощните шумове от Белия дом, в реалност, връзките сред паричната политика и държавните функционалности са доста по -сложни през днешния ден, в сравнение с в починалия път сред паричната политика и 2000 година, които са настрани.

Последователните кръгове с количествено облекчение след финансовата рецесия от 2008-09 година доведоха до това, че доста водещи централни банки имат огромна част от общия дълг на съответните си държавни управления, защото те разшириха балансите си с вярата за стимулиране на растежа и инфлацията. Откриването на тези раздути салда - продажба на държавни облигации назад на пазара посредством процеса на количествено стягане - се оказва сложен за ръководство на фона на огнища на турбулентност на пазарите на облигации.

Последният път, когато съотношенията на държавния дълг бяха толкоз високи, колкото през днешния ден беше в десетилетията директно след Втората международна война. Тогава доста централни банки бяха обект на това, което стана известно като фискално владичество, с опасения по отношение на инфлацията, подчинена на подкрепяне на ръководството на обществения бюджет. Това беше всичко част и имот от по -широк пакет от политики, които в този момент се назовават финансови репресии; изпитание за ориентиране на капитала към финансиране на държавните заеми на ниски или постоянно негативни, действителни лихви.

Десетилетия на финансови репресии в реалност бяха налог върху спестителите, които също доведоха до погрешно систематизиране на капитала и съвсем несъмнено способстваха за повишаване на инфлацията през 70 -те години. Но като политика за ръководство на дълга тя беше извънредно сполучлива. Между 1945 и 1980 година действителният лихвен % по държавния дълг е негативен повече от половината от времето, което съставлява по -голямата част от огромното понижаване на съотношенията на дълга в развития свят.

Тъй като насочването на инфлацията е намаляло, съотношението на държавния дълг към Брутният вътрешен продукт в доста водещи стопански системи е повече от удвоеното. При всички равни, толкоз по -големи са запасите от дълга, толкоз по -голямо е въздействието на измененията в лихвите върху държавните бюджети и в последна сметка данъкоплатците.

Въпреки че може да е допустимо централните банки да дефинират паричната политика, без да се тормозят от последствията за ръководство на дълга за финансовото министерство преди 20 години, това става все по -сложно. Дори в случай че цялостната възвръщаемост на финансовата принуда от 50 -те или 60 -те години на предишния век е малко евентуално, по този начин и повтаряне на кокетните дивизии от 90 -те или 2000 -те години. Линиите сред паричната и фискалната политика ще бъдат замъглени за известно време.